Трябва ли винаги да съм съгласна с мнението, с отношението и с поведението на другите? Трябва ли да си мълча и да бъда кротка, само и само, за да не изглеждам заядлива и да се харесвам на другите, дори когато поведението им или държанието им ме обижда, наранява и потиска. Дори когато не ги харесвам. Защо да се опитвам да се харесвам на хора, които аз не харесвам?
Цял живот са ни повтаряли - по-умният отстъпва. Или че не трябва да съдим другите, защото всеки си има причини да постъпва по определен начин.
Е, нека си има причините, нека си постъпва както си желае, стига да не се намесва в моя живот и да ме кара да се чувствам зле.
Защото за хубаво или лошо, аз не съм Исус Христос и когато ме ударят по едната буза, няма да стоя и да чакам да ме ударят и по другата.
Ако човек е наясно със себе си, с това кой е, какво обича, какво цени и ако има достатъчно вътрешна сила, достатъчно кураж и зрялост, би трябвало да може да отстоява и да защитава позицията и мнението си. Независимо от мнението на околните.
Другото е малодушие и лицемерие. Не можеш винаги да се опитваш да защитаваш и да оправдаваш поведението на хората.
Не бива да подчиняваме живота си на страха, че ще бъдем отхвърлени от хората, с които не сме съгласни.
И е важно да проявим смелост и да бъдем тези, които сме макар някои... а може и мнозина...да не ни харесват такива. И с риск да изненадаме неприятно хората, които са свикнали да ни гледат тихи и кротички.
И какво от това? Важното е аз да се харесвам и да бъда я хармония със себе си. Всичко останало не е важно. Защото - Какво като си спечелил целия свят, ако междувременно си загубил душата си?
