Справедливата битка се почва тогава, когато сърцето ни я желае. Справедливата битка е тази, която водим в името на мечтите си. Когато те избликнат пред нас с цялата си сила – през младостта – ние сме безкрайно храбри, но все още не сме се научили да воюваме. С големи усилия, най-накрая се научаваме как да се борим, но тогава вече не сме така храбри. Затова се обръщаме срещу себе си и воюваме със себе си. Ставаме най-големия си враг. Казваме, че мечтите ни са били детински, трудни за осъществяване, плод на нашата липса на познание за истинския живот. Убиваме ги, защото ни е страх да поведем Справедливата битка.
Първият признак, че убиваме мечтите си, е липсата на време. Най-заетите хора, които съм познавал през живота си, винаги намираха време за всичко. Онези, които нищо не правеха, вечно бяха уморени, не разбираха колко малко трябва да свършат и по цял ден се оплакваха, че денят е прекалено кратък. В действителност те се страхуваха да поведат Справедливата битка.
Вторият признак за смъртта на мечтите ни е нашата самоувереност. Понеже не искаме да гледаме на живота като на едно голямо приключение, което трябва да се изживее. Смятаме се за прекалено умни, справедливи и прави по отношение на малкото, което искаме от живота. Поглеждаме отвъд стените на нашето ежедневие и чуваме хрущенето на прекършени копия, усещаме мирис на пот и барут, падане и жадни за победа погледи на воини. Но не разбираме безграничната радост, която носи в сърцето си всеки воюващ, защото за воюващите не са важни нито победата, нито загубата, а само да участват в Справедливата битка.
На последно място, третият признак за края на нашите мечти е спокойствието, мирът. Животът се превръща в неделен следобед, без да изисква от нас велики неща или нещо повече, отколкото искаме да дадем. Тогава решаваме, че сме зрели, изоставяме детските си фантазии и постигаме своята професионална и лична реализация. Изненадваме се, когато някой на нашата възраст каже, че иска разни неща от живота. Но в действителност дълбоко в душата си съзнаваме, че сме се отказали да се борим за мечтите си, да поведем Справедливата битка.
Когато се откажем от мечтите си и намерим покоя, имаме кратък период на спокойствие. Но умъртвените мечти започват да загниват вътре в нас, да съсипват средата, в която живеем. Започваме да се ожесточаваме спрямо околните. Най-накрая обръщаме тази жестокост към самите себе си. Явяват се болестите и психозите. Това, което сме искали да избегнем в битката – разочарованието и провала – става единствен завет – на нашето малодушие. А в един прекрасен ден мъртвите ни изгнили мечти правят въздуха труден за дишане и започваме да желаем смъртта, която да ни освободи от нашата самоувереност, от нашите занимания и от онова кошмарно спокойствие на неделния следобед.
