Изтощително и объркващо е да си съвременна жена. Отвсякъде ни замерят с нареждания за начина ни на живот– казват ни, че не живеем живота си правилно, медиите постоянно ни тровят и излиза, че това което трябва да направим е да се стремим към баланс от перфектен хаус във всеки момент.
Но, знаете ли какво? Ние нямаме нужда от тези „тактики и трикове“, от тези „перфектности“, на които всяка жена трябва да отговаря. Тези принципи са просто преоблечени социални норми, с които ние така или иначе се борим.
Ние не сме тези жени. Нямаме нужда от друга инструкция за това „как да му дадем най-добрия секс, който някога е имал“ – имам предвид, кого заблуждаваме? Повечето от тези „тайни техники“ са просто вариации на обезпокоителни гимнастически пози, които могат да бъдат изпълнени само от опитни професионални акробати. Ние нямаме нужда от повече „вие не сте красиви, освен ако не овладеете перфектно тези три изцяло неадекватни трикове за красота, които ще ви направят да изглеждате всички еднакви.“
Ние имаме нужда да се научим да бъдем индивиди, които живеят живота си както си искат.
Накратко, имаме нужда от наши си собствени стандарти. Помислете върху следващите пет кратки убеждения, които да закрепите на гърба си и да носите със себе си, където и да отидете. Те са ваши, за да ги интерпретирате, да ги промените, да ги обичате, да ги приемете.
Стига толкова „Трябва да направя това“ или „Трябва да бъда онова.“ Това не е начинът, по който функционират хората – или поне независимите хора. За да сме функционални, здравословни, удовлетворени възрастни, имаме нужда да решим какво е „това“ и какво е „онова“. Това означава, че имаме нужда да развием свой собствен речник, с който да изразяваме кои сме и кои искаме да бъдем и после да си изработим собствена стратегия как да станем този човек.
Например:
Позволено ти е да се натискаш с някого, но не и да спиш с него.
Позволено ти е да си промениш мнението.
Позволено ти е да се обличаш както си искаш и да изглеждаш както си искаш.
Позволено ти е да решиш дали искаш да си вземеш една година почивка, да отидеш на училище, да се научиш да правиш чийзкейк без определена причина, да станеш вегетарианец или да мигрираш на юг през зимата (кой не иска да го направи?)
Абсолютния признак за независимост е да осъзнаеш, че трябва да разчиташ на собствената си подкрепа и да смело да приемеш тази отговорност. Понякога е досадно – и страшно като в ада – но това ти позволява да решиш какво е това „това“. Това е красотата на независимостта – тя е твое решение.
Спрете да си критикувате краката. Тялото ви не е играчка – тялото ви е вашият физически инструмент. Как бихте вървели по улицата без приятеля си, ако краката ви не ви държат? Как бихте вдишвали с пълни гърди или гледали залеза от някой хълм, ако тялото ви е прекалено слабо, за да го изкачите? Как бихте танцували на лунна светлина, ако не сте достатъчно силни, за да стоите прави?
Тялото ви не е парче от някаква игра. То е начинът да се движите през света. Краката ви не са ужасни пънове, те са мотори, които ви движат напред, пълни с мускули и енергия и движение. Тялото ви е невероятна сложна комбинация от мускули и кокали. Дрехите трябва да бъдат върху тях, не се очаква те да определят и диктуват формата на тялото ви.
Никога не е грешния ден за шоколад. Или мъфин. Или бургер. Ще бъдеш добре.
Спрете женската омраза. Точка.
Миналата есен ми поставиха диагноза Биполярно разстройство – тип 2, което означава, че изпитвам преувеличени емоционални вълнения, които нито мога да контролирам, нито да избегна. Когато бях по-млада, винаги съм си мислела, че съм луда, но се оказа, че това не е истина. Имах заболяване и имах нужда от лечение, за да оздравея.
Затова започнах да изучавам емоциите и открих, че те не са лоши – всъщност, те са добри, защото да чувстваш, искрено да чувстваш е красив дар. Позитивните емоции са заразни и ти позволяват да чувстваш живота, когато върви добре. Негативните емоции са критично важни, защото те са сигнал, че нещо е сгрешено.
Когато започнах да работя, за да разбера заболяването си, разбрах нещо, което промени всичко. Най-накрая открих, че не емоциите бяха проблемът; проблемът беше, че мразех себе си заради емоциите си. Чувствах се глупава, тъпа и слаба. Толкова ме беше страх, да не се превърна в „психо“, че потисках емоциите си, отказвах да отстоявам себе си и се оставях да бъда нещастна. Мислех си, че емоциите ми са само истеричен отговор на дребна провокация, така че накрая се оказвах във вербално и емоционално оскърбителни отношения, които убиваха самоуважението ми.
Когато се освободих от тънкия мехур на самопотискането, разбрах колко важно е общуването. А за да общувам, трябваше да бъда честна със себе си за това, как се чувствам и да приема, когато се чувствам ядосана, наранена, пренебрегната или обидена – дори когато се чувствам абсурдно – защото иначе никога няма да бъда способна да бъда честна. Ако го бях направила по-рано, щях да си спестя много болка.
Вие не сте глупави, защото имате емоции и те не ви правят неадекватни, глупави или ненадежни. Независимо дали се чувствате пренебрегнати от приятелката си, която има ново гадже, дали се чувствате застрашени от красивата приятелка на гаджето ви, дали се чувствате ядосани на своите прекалено загрижени родители или се чувствате загубени в един напълно нов свят – вашите емоции са вашият водач, който ви показва какво не е наред и има нужда от поправка.
Доверете ми се, като на някой, който страда, задето е прекалено емоционален – не бих продала емоциите си за никакъв вид интелигентност, който можете да ми предложите. Емоциите ми ме доведоха до идентичност, която беше грешна – химичен дисбаланс във физическото ми тяло. И сега, знам че мога да работя върху това. Човешкото сърце е източник на необяснимо знание, което не можем да измерим с нашите рационални органи; капацитета на чувствата ни не е срамна слабост, а магическа сила, която трябва да подхранваме, а не да потискаме.
Но, знаете ли какво? Ние нямаме нужда от тези „тактики и трикове“, от тези „перфектности“, на които всяка жена трябва да отговаря. Тези принципи са просто преоблечени социални норми, с които ние така или иначе се борим.
Ние не сме тези жени. Нямаме нужда от друга инструкция за това „как да му дадем най-добрия секс, който някога е имал“ – имам предвид, кого заблуждаваме? Повечето от тези „тайни техники“ са просто вариации на обезпокоителни гимнастически пози, които могат да бъдат изпълнени само от опитни професионални акробати. Ние нямаме нужда от повече „вие не сте красиви, освен ако не овладеете перфектно тези три изцяло неадекватни трикове за красота, които ще ви направят да изглеждате всички еднакви.“
Ние имаме нужда да се научим да бъдем индивиди, които живеят живота си както си искат.
Накратко, имаме нужда от наши си собствени стандарти. Помислете върху следващите пет кратки убеждения, които да закрепите на гърба си и да носите със себе си, където и да отидете. Те са ваши, за да ги интерпретирате, да ги промените, да ги обичате, да ги приемете.
Това е мое решение.
Стига толкова „Трябва да направя това“ или „Трябва да бъда онова.“ Това не е начинът, по който функционират хората – или поне независимите хора. За да сме функционални, здравословни, удовлетворени възрастни, имаме нужда да решим какво е „това“ и какво е „онова“. Това означава, че имаме нужда да развием свой собствен речник, с който да изразяваме кои сме и кои искаме да бъдем и после да си изработим собствена стратегия как да станем този човек.
Например:
Позволено ти е да се натискаш с някого, но не и да спиш с него.
Позволено ти е да си промениш мнението.
Позволено ти е да се обличаш както си искаш и да изглеждаш както си искаш.
Позволено ти е да решиш дали искаш да си вземеш една година почивка, да отидеш на училище, да се научиш да правиш чийзкейк без определена причина, да станеш вегетарианец или да мигрираш на юг през зимата (кой не иска да го направи?)
Абсолютния признак за независимост е да осъзнаеш, че трябва да разчиташ на собствената си подкрепа и да смело да приемеш тази отговорност. Понякога е досадно – и страшно като в ада – но това ти позволява да решиш какво е това „това“. Това е красотата на независимостта – тя е твое решение.
Тялото ми не е закачалка.
Спрете да си критикувате краката. Тялото ви не е играчка – тялото ви е вашият физически инструмент. Как бихте вървели по улицата без приятеля си, ако краката ви не ви държат? Как бихте вдишвали с пълни гърди или гледали залеза от някой хълм, ако тялото ви е прекалено слабо, за да го изкачите? Как бихте танцували на лунна светлина, ако не сте достатъчно силни, за да стоите прави?
Тялото ви не е парче от някаква игра. То е начинът да се движите през света. Краката ви не са ужасни пънове, те са мотори, които ви движат напред, пълни с мускули и енергия и движение. Тялото ви е невероятна сложна комбинация от мускули и кокали. Дрехите трябва да бъдат върху тях, не се очаква те да определят и диктуват формата на тялото ви.
Аз не съм това, което ям.
Никога не е грешния ден за шоколад. Или мъфин. Или бургер. Ще бъдеш добре.
Другите жени не са предмети, също както и аз не съм предмет.
Спрете женската омраза. Точка.
Емоциите не са истерия.
Миналата есен ми поставиха диагноза Биполярно разстройство – тип 2, което означава, че изпитвам преувеличени емоционални вълнения, които нито мога да контролирам, нито да избегна. Когато бях по-млада, винаги съм си мислела, че съм луда, но се оказа, че това не е истина. Имах заболяване и имах нужда от лечение, за да оздравея.
Затова започнах да изучавам емоциите и открих, че те не са лоши – всъщност, те са добри, защото да чувстваш, искрено да чувстваш е красив дар. Позитивните емоции са заразни и ти позволяват да чувстваш живота, когато върви добре. Негативните емоции са критично важни, защото те са сигнал, че нещо е сгрешено.
Когато започнах да работя, за да разбера заболяването си, разбрах нещо, което промени всичко. Най-накрая открих, че не емоциите бяха проблемът; проблемът беше, че мразех себе си заради емоциите си. Чувствах се глупава, тъпа и слаба. Толкова ме беше страх, да не се превърна в „психо“, че потисках емоциите си, отказвах да отстоявам себе си и се оставях да бъда нещастна. Мислех си, че емоциите ми са само истеричен отговор на дребна провокация, така че накрая се оказвах във вербално и емоционално оскърбителни отношения, които убиваха самоуважението ми.
Когато се освободих от тънкия мехур на самопотискането, разбрах колко важно е общуването. А за да общувам, трябваше да бъда честна със себе си за това, как се чувствам и да приема, когато се чувствам ядосана, наранена, пренебрегната или обидена – дори когато се чувствам абсурдно – защото иначе никога няма да бъда способна да бъда честна. Ако го бях направила по-рано, щях да си спестя много болка.
Вие не сте глупави, защото имате емоции и те не ви правят неадекватни, глупави или ненадежни. Независимо дали се чувствате пренебрегнати от приятелката си, която има ново гадже, дали се чувствате застрашени от красивата приятелка на гаджето ви, дали се чувствате ядосани на своите прекалено загрижени родители или се чувствате загубени в един напълно нов свят – вашите емоции са вашият водач, който ви показва какво не е наред и има нужда от поправка.
Доверете ми се, като на някой, който страда, задето е прекалено емоционален – не бих продала емоциите си за никакъв вид интелигентност, който можете да ми предложите. Емоциите ми ме доведоха до идентичност, която беше грешна – химичен дисбаланс във физическото ми тяло. И сега, знам че мога да работя върху това. Човешкото сърце е източник на необяснимо знание, което не можем да измерим с нашите рационални органи; капацитета на чувствата ни не е срамна слабост, а магическа сила, която трябва да подхранваме, а не да потискаме.
