Откъс от книгата на Виктор Франкъл «Човекът, в търсене на смисъла» – Man’s search for meaning.
Книгата описва преживяванията на автора в концентрационния лагер в Аушвиц, по времето на Втората световна война.
„Ние вървяхме препъвайки се в тъмнината - през каманаци и огромни локви, по път от лагера ( за мястото, където работят през деня) . Придружаващите ни пазачи не спираха да крещят по нас и да ни подкарват с прикладите на пушките си. Всеки, със силни болки в краката се опираше на ръката на съседа си. Едва си разменяхме и дума, леденият вятър не ни насърчаваше да говорим. Скрил устата си зад необърнатата яка, човекът маршируващ до мен, изненадващо прошепна: „Само ако можеха съпругите ни да ни видят сега! Надавам се, че те са по-добре от нас в техния лагер и незнаят какво ни се случва.“
Това ме накара да се замисля за моята жена. Докато се препъвахме, мили наред, подхлъзвайки се по заледени места, подкрепяйки се един друг отново и отново, теглейки се един друг нагоре и напред, никой не проговори, но и двамата знаехме: всеки от нас мислеше за съпругата си. От време на време поглеждах в небето, където звездите избледняваха и розовата светлина на утрото започваше да се процежда измежду тъмната купчина облаци. Но умът ми не се откъсваше от образа на съпругата ми, представяйки си я с неестествена точност. Чувах я да ми отговаря, виждах усмивката й, нейният искрен и окуражаващ поглед. Истински или не, образът й беше по-блестящ от слънцето, което започваше да изгрява.
Една мисъл ме вкамени: за първи път в живота си виждах истината, такава каквато я възпяват в песните толкова много поети, обявявана като върховна мъдрост от толкова много мислители. Истината, че любовта е основната и най-висша цел, към която човек може да се стреми. И тогава схванах смисъла на най-великата тайна, която човешката поезия и човешката мисъл и вяра трябва да предадат: Спасението на човека е чрез любов и с любов. Разбрах как човек, на който не му е останало нищо за губене в този свят, въпреки всичко може да изпита блаженство, било то само за кратък момент, мислейки си за любимия човек.
В състояние на абсолютна мъка, безутешност и пустота, когато човек не може да се прояви по полезен начин, когато единственото му постижение може да се състои само в това да издържи страданието си по правилния начин – достоен начин – в такова състояние човек може, съсредоточавайки се върху образа на любимия човек, който пази в себе си, да постигне удовлетворение, задоволство…
Пред мен един човек се спъна и тези, които вървяха след него паднаха върху му. Пазачът се втурна и използва камшика си върху всички тях. Мислите ми бяха прекъснати за няколко минути. Но скоро, душата ми намери пътя си обратно от затворническото съществуване към другия свят и аз поднових разговора със съпругата си: аз й задавах въпроси, а тя ми отговаряше, после тя ми задаваше въпроси, а аз и отговарях.
„Стоп!“ Пристигнахме на работното място. Всеки се втурна в тъмната барака с надеждата да намери сравнително годни инструменти. Всеки затворник получаваше права лопата или кирка.
„Не можете ли да побързате, свине?“ Скоро заемахме позициите си в канавката от предния ден. Замръзналата земя пукаше под ударите на кирките, хвърчаха искри. Мъжете бяха мълчаливи, мозъците им вкочанени.
Моят ум обаче се връщаше към образа на жена ми. Една мисъл премина през ума ми:“Аз дори не знам дали е жива.“ Но знаех едно нещо, което бях научил добре по това време: Любовта се простира отвъд физическото присъствие на любимия. Тя намира най-дълбокия си смисъл в духовното си съществуване, в самата й същност. Дали присъства физически или не, дали е жив все още или не, обектът на любовта ти, това някак си престава да бъде важно.
Аз не знаех дали жена ми е жива и нямах никакъв начин да разбера, но в този момент това престана да има значение. Нямаше нужда да зная, нищо не можеше да докосне силата на любовта ми, мислите ми, образът на любимата ми. Ако знаех тогава, че жена ми е мъртва, мисля, че въпреки това, пак щях да се отдам, необезпокояван от това, на съзерцание на образа й и мисленият ми разговор с нея, щеше да бъде също толкова жив и удовлетворяващ.
„Постави ме като печат върху сърцето си, любовта е толкова силна, колкото смъртта.“
