„Ако
искаш съвет от мен, Питър, вече си сбъркал. Защото питаш мен за това.
Никога не питай другите. Не и когато става въпрос за работата ти. Не
знаеш ли какво искаш и как допускаш другите да решават вместо теб?”
„Дълго време не можех да разбера хората. Те нямат собствено аз. Живеят чрез другите. Живеят сякаш са втора ръка.
Човекът
втора ръка - каква е била неговата цел в живота? Величие ... в очите на
другите. Слава, възхищение, завист...всичко това произлиза от другите.
Други диктуват убежденията му, каквито всъщност той няма, но му стига
другите да вярват, че има. Другите са за него водеща сила и основна
грижа. Иска не да бъде велик, а да го смятат за велик. Иска не да строи,
да са му се възхищават като строител. Краде от други, за да впечатлява
други.
В
това се състои истинското себеотрицание. ...Но не е ли това коренът на
всяко презряно деяние? Не себичността, а липсата на его. Човекът, който
мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но
другите го мислят за честен и той извлича самоуважение от това втора
ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е
посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник,
който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да
докаже превъзходството си със сравнение.
Човекът,
чиято единствена цел е да прави пари. Не, не виждам нищо лощо в
желанието да се правят пари. Но парите са само средство към някаква цел.
Ако човек ги иска за лични нужди – за да инвестира в своето умение, да
твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс – той е напълно
морален.
Но
хората, които преследват парите отиват много по-далеч. Личния лукс е
ограничено начинание. Тези хора се стремят към показност: да се
изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите.
Такива са хорат втора ръка.
Нима
всички те не действат от егоистични подбуди – да бъдат забелязвани и
харесвани, да им се възхищават? ....другите. С цената на самоуважението
им. В най-важната сфера – сферата на ценностите, на разума, на духа и
мисленето те поставят другите над себе си, точно както го изисква
алтруизма. Истински себичния човек нехае за одобрението на другите. Няма
нужда от него....
Толкова е лесно да тичаш при другите. Толкова е трудно да разчиташ единствено на себе си. Можеш да симулираш добродетел пред публиката. Но не можеш да я симулираш пред себе си.
Твоето его е най-строгият ти съдия. Те (хората втора въка) бягат от
него. Прекарват живота си в бягство. По-лесно е да дариш няколко хиляди
за благотворителност и да решиш, че си благороден, отколкото да градиш
самоуважение върху лични стандарти за лични постижения. Лесно е да
търсиш заместители на компетентността – лесни заместители като чар,
доброта, благотворителност. Но компетентността няма заместител.
Точно
това е непоносимо за хорат втора ръка. Те не се интересуват от факти,
идеи, работа. Интересуват се от хората. Не питат: ”Истина ли е?” Питат:
”Това истина ли е според другите?” Не разсъждават, а папагалстват. Не
действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват.
Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на
способностите си, а влияние.
Какво ще стане със света, ако ги няма онези, които действат, мислят, работят, произвеждат? Те са егоистите. Не можеш да мислиш с чужд мозък и да работиш с чужди ръце. Откажеш
ли се от способността да мислиш самостоятелно – отказваш се от съвестта
си. А да заглушиш съвестта си е все едно да прекъснеш живота.
Хората
втора ръка нямат усещане за реалността. Тяхната реалност не е в самите
тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от
друго. Няма цялост, а свързаност, но тя не се опира на нищо. Не мога да
разбера тази празнота у хората. Тя ме е спирала винаги, когато съм се
изправял пред комислии. Хора без его. Мнение без мислене. Движение без
спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка
действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той
е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в
състояние да разсъждава. Излишно е да му говориш – той не чува. Заставаш
пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса,
която те мачка без смисъл или цел.
Хорат
втора ръка го разбират, макар че не го признават. Забележи как приемат
всичко, с изключение на човек, който се справя сам. Веднага го
разпознават. По инстинкт. Към него питаят особена, коварна омраза. На
престъпниците прощават. На диктаторите се възхищават. Престъпленията и
насилието създават обвързаност. Форма на взаимна зависимост. А тези хора
имат нужда от обвързаност. Трябва да налагат нищожните си личности на
всеки, който срещнат. Сободния човек ги убива, защото не ги допуска в
себе се, а за тях това е единствената форма на живот. Забележи как
злобно негодуват срещу всяка идея, насърчаваща независимостта. Забележи,
колко са злобни към свободния човек.
Но
въпреки това, винаги запазват известно чувство за достойнство. Все пак
са човешки същества, макар да са свикнали да търсят себе си в другите.
Но никой човек не може да постигне абсолютно смирение, при което няма
нужда от самоуважение под някаква форма. Така никой не би оцелял. И след
като векове наред са били бомбардирани с учението, че алтруизмът е
върховният идеал, хорат са го приели по единствения възможен начин. Да
търсят самоуважение чрез другите. Да живеят живот втора ръка. И така се е
отворила вратата за всички злини. Възникнала е отблъскваща форма на
егоизъм, която истински себичния човек не би могъл да си представи.
Сега, за да излекуваме света, гаснещ от себеотрицание, искат от нас да унищожим егото.
Чуй какво проповядват днес. Вгледай се в хорат наоколо. Чудиш се защо страдат, защо търсят щастие и никога не го намират.
Ако някой се сепне и се запита дали му се е случвало да изпита съвсем лично желание, ще намери отговора. Ще
си даде сметка, че мотиви за всички негови желания, усилия, мечти и
амбиции са другите хора. Той дори не се бори за материални блага, а за
заблудата на човека втора ръка – славата. За клеймото на одобрението, но
не собственото му одобрение. Не изпитва радост нито от борбата, нито от успеха. Не е в състояние да каже за каквото и да било: ”Точно това исках, защото го исках аз, а не защото кара съседите да ме зяпат.” И после се чуди защо е нещастен.
Всяко
щастие е съвсем лично. Най-извисените ни моменти са лични, мотивирани
от нас самите, недосегаеми. Нещата, които са ни скъпи или безценни, са
онези които спасяваме от безразборното споделяне с другите.
Но
сега ни учат да излагаме пред обществото всичко, което е вътре в нас,
да го поставяме на разположение на всички. Да търсим щастие в залите за
събрания. Дори нямаме дума за качеството, за което говоря – за
независимостта на човешкия дух.
Единственото същностно зло на земята е да се интересуваш на първо място от другите хора.
Винаги
съм искал хората, които харесвам да имат едно качество. Разпознавам го
веднага – и то е единственото качество, което ценя у хората. По него
избирам приятелите си. Вече знам кое е то. Свободният дух. Няма нищо
по-важно.
Ако не уважава себе си, човек не би могъл нито да обича, нито да уважава другите.
