Родени да тичат

Извадки от книгата „ Родени да тичат през каньоните на Мексико” – Кристофър МакДугъл

„Човек е по-силен, отколкото си мисли, че е, и може повече, отколкото си мисли, че може”

Джен (Jenn Shelton)

Има нещо универсално в начина, по който бягането обединява нашите най-първични пориви:страха и насладата. Бягаме, когато сме уплашени, бягаме, когато сме на върха на щастието, бягаме от проблемите си, бягаме за удоволствие.

Когато нещата са най-зле, бягаме най-много.

Америка три пъти е достигала върховете в бягането на свръхдълги разстояния – и трите пъти по време на национална криза.

Първият бум е по време на Голямата депресия, когато над 200 бегачи вземат участие в голямо състезание и пресичат страната, пробягвайки по 40 мили на ден. После интересът към бягането спада – и така до началото на 70-те, когато САЩ трудно се възстановяват от войната във Виетнам, Студената война, расовите безредици, аферата „Уотъргейт” и убийството на трима любими лидери. А третият път? Година след атентатите от 11 септември бягането изведнъж се превърна в най-популярния спорт на открито в Америка. Може би това са съвпадения.


А може би човешката психика има свойството да задейства първото и най-важно средство за оцеляване в момента, когато човек усети приближаваща се заплаха.

Когато говорим за удоволствие и освобождаване от стреса, бягането идва преди секса. Не е нужно да си бърз. Но е добре да си смел.

Анн (Ann Trason)

Човек се ражда с необходимата екипировка и желание за бягане; нужно е само да се отпусне и да бяга.

Ако се отпуснеш достатъчно, тялото ти така свиква с ритъма, подобен на люлеене на люлка, че почти забравяш, че се движиш. Щом постигнеш това меко и гладко движение, напомнящо левитация, идва ред на лунната светлина и шампанското.

„Всяка сутрин в Африка се събужда една газела, която знае, че трябва да надбяга най-бързия лъв, ако не иска да бъде убита. Всяка сутрин в Африка се събужда един лъв, който знае, че трябва да бяга по-бързо от най-бавната газела, ако не иска да умре от глад.

Няма значение дали си лъв или газела; когато слънцето изгрява, започни да бягаш.” – Роджър Банистън, първият човек, пробягал една миля за по малко от четири минути.

Бягането е първото човешко изкуство, наше изначално, вдъхновено творение. Много преди да започнем да рисуваме по стените на пещерите или да отмерваме ритъма върху дънери, ние сме усъвършенствали изкуството да постигаме хармония между дишането, разума и мускулите си, за да се приведем в гладко движение в дива местност.

Бягането на дълги разстояния било на почит, защото било неизбежно. Това бил начинът да оцелеем, да се множим и да се пръснем по цялата земя. Хората бягали, за да се нахранят и да не бъдат изядени. Бягали за да си намерят партньорки и да ги впечатлят, а след това бягали с тях, за да започнат нов живот заедно. Трябвало да обичат бягането, иначе нямало да имат възможност да обичат каквото и да било друго.

 Арнулфо Куимаре от Тараумара

Има връзка между способността да обичаш и способността да обичаш да бягаш. И двете функционират по един и същ начин. И в двата случая трябва да загърбиш собствените си желания, като се откажеш от онова, което искаш, оцениш това, което получаваш, и проявиш търпение, великодушие и скромност.

Смисълът на бягането не е в победата..

„Опитай се да съзерцаваш пътя, просто върви и гледай пътя в краката си, не се оглеждай, просто изпадни в транс, докато пътеката се плъзга край теб – пише Керуак. – Такива са пътеките – носиш се сред Шекспиров рай и очакваш да срещнеш нимфи и фавни, а изведнъш се гърчиш под адското палещо слънце, заобиколен от прах, коприва и отровни растение…Точно както и в живота.”

Най-висшето оръжие на бегачите на дълги разстояния:прегърни умората, вместо да и отстъпваш. Не я пускай да си отиде. Трябва да я опознаеш толкова добре, че да спреш да се страхуваш от нея.

„Отвъд крайното изтощение и умора може да открием море от спокойствие и енергия, каквито никога не сме си представяли, че притежаваме. Източниците на сила никога не са били изчерпвани, защото никога не сме преминавали преградата.” – Уилям Джеймс, американски психолог и философ (1842-1910)

„Ако ще се опитваш , влизай целият, с двата крака

Няма никакво чувство като това.

Ще бъдеш сам с боговете

И нощите ще горят с твоя пламък…

Ще си яхнал живота и ще го яздиш до идеалния му комизъм

Това е единствената битка, която човек си заслужава да води.” – из „Хвърляй зара”-Чарлз Буковски

Джен Шелтън и Били Барнет

„Аз започнах да бягам на свръхдълги разстояния, за да стана по-добър човек. Мислех, че ако мога да пробягам 100 мили, ще изпадна в състояние дзен. Ще се превърна в шибан Буда, който носи на света мир и усмивка. В моя случай това не стана, аз съм си същата стара пънкарка както преди, но винаги я има надеждата, че бягането ще ме превърне в един по-добър, по-спокоен човек. Когато бягам на дълги разстояния, единственото, което има значение, е да завърша бягането. Това е времето, в което мозъкът ми не е постоянно зает с нещо. Всичко утихва. Оставаме само аз, движението и импулсът. Ето това ми харесва, да бъда варварка, която тича през гората.”- Джени Шелтън


„Можем да бягаме при условия, при които никое друго животно не може. И дори не е трудно.”

Бягането е било онази свръхсила, която ни е направила хора, а това означава, че всички притежаваме тази свръхсила.

Ние не просто сме наистина добри в бягането на дълги разстояния. Ние сме наистина добри в него забележително дълго. Ние сме машини, създадени да тичат, и тези машини никога не се износват.

Човек не спира да бяга, защото остарява. Човек остарява, защото спира да бяга…

Живеем в култура, която смята прекомерното физическо усилие за лудост, защото това ни казва мозъкът; защо палиш колата, ако не е необходимо?

Нека бъдем честни. Мозъкът е имал право през почти цялата човешка история. Да седнеш било лукс, така че когато хората имали възможност да си починат и да се възстановят, те се възползвали. Едва в последно време сме започнали да превръщаме мързелуването в начин на живот. Поставили сме своите жилави, издръжливи тела на ловци и събирачи в изкуствения свят на бездействието. А какво се случва, когато поставиш една форма на живот в непривична среда? Учените от НАСА си задавали този въпрос преди първите космически полети. Човешкото тяло е устроено за живот под натиска на земното притегляне. Може би, ако този натиск отсъства, космонавтите ще се чувстват по-силни, по-умни, по-здрави. В крайна сметка всяка калория, която приемат ще подхранва мозъците и телата им, вместо да се бори с неумолимата гравитация, нали така?

Нищо подобно. Когато се завърнали на Земята, космонавтите били остарели с няколко десетилетия за броени дни. Костите им били по-крехки, а мускулите атрофирали. Страдали от безсъние, депресия, тежка преумора и апатия. Дори вкусовите им рецептори били закърнели. Ако някога сте си прекарвали дълъг уикенд пред телевизора, чувството ви е познато, защото на Земята сме си създали собствено безтегловно пространство. Престанали сме да правим нещата, за които са създадени телата ни и си плащаме за това. Почти всички тежки заболявания в западния свят – сърдечни заболявания, инсулти, диабет, депресия, високо кръвно и дузина видове рак – са били непознати на нашите предци. Те не познавали медицината, но имали едно магическо средство… или две, ако се съди по това, което показваше д-р Брамбъл.

-Можеш буквално да спреш епидемии за миг с това лекарство – каза той, като вдигна два пръста в знака на победата, а после бавно ги обърна надолу и започна да ги движи като ножица във въздуха. Бягащия човек.

Толкова е просто. Просто движи краката си. Защото ако не вярваш, че си роден да тичаш, ти не просто отричаш историята. Ти отричаш себе си.