„Има изключителни преживявания, които остават
завинаги врязани в паметта. Преживявания, които са житейски обрати. Моменти,
часове, дни, след които нищо не е същото. Прочитът на тази книга беше такова
преживяване.” – из „Моите години с Айн Ранд” –Натаниъл Брандън
Досега
всичките ми постинги са били сравнително кратки, защото знам, че хората
нямат време да четат, но това ще бъде дълга статия, най-дългата, която
съм публикувала, защото както художниците заявяват с произведенията си:
„Това е важно за мен – важно е аз да го изразя, а другите да го видят” и
аз ще бъда щастлива, ако мога да повлияя на някого да прочете тази
книга.
През 1992 г. „Ню Йорк таймс” пише, че
Библиотеката на Конгреса, заедно с клуба „Книга на месеца” е провела
национално социологическо проучване, за да научи кои книги са оказали
най-голямо влияние върху читателите – книги, които са променили живота
им. Номер едно в класацията е Библията; номер две – „Атлас изправи
рамене” на Айн Ранд.
Сега, обаче няма да пиша за „Атлас, изправи рамене”, а за друга книга на Ранд - „Изворът”, която е написана преди Атлас.
Прочетох
книгата преди повече от месец – на един дъх. Исках веднага да напиша
нещо за нея, да я препоръчам, да споделя, че скоро не съм чела книга,
която да мe докосне по такъв начин, да ме накара да преосмисля целия си живот.
После
обаче, все не намирах куража да напиша статията. Мислех си, че каквото и
да напиша - няма да мога да предам усещането. Все пак ща направя опит
:)
Истината е, че бях впечатлена - всъщност впечатлена е
много меко казано, бях истински разтърсена от книгата. Въпреки, че вече
бях чела „Атлас изправи рамене” .
Това, което ще
напиша са моите впечатления и начина, по който аз възприех книгата и
начина, по който въздейства на мен. А дали точно това се е опитвала да
предаде Айн Ранд – това не зная.
Млад и талантлив,
свободолюбив, независим и безумно смел архитект се изправя сам срещу
нормите, наложени от обществото за начин на работа, отношения между
хората, приятелства и кариера, с един единствен мотив – да остане верен
на себе си, на най-истинските си, най-личните си ценности и да запази
самоуважението си. Както и да остане верен на любовта си към работата и
стремежът му да дава най-доброто от себе си в нея, независимо от
оценките на околните.
За мен, това е книга и за това,
как обществото – масата – голямата безлична маса, се опитва да смачка
този тип хора. Без дори да си дава ясна сметка, какво и защо го прави. А
това е още по-безнадеждно.
Книгата е писана преди
1944 година, но ... за съжаление, общата картина не се е променила от
тогава. Защото все още властват хорат „втора ръка” .
За хората втора ръка – извадки от книгата:
„Ако искаш съвет от мен, Питър, вече си сбъркал. Защото питаш мен за това. Никога не питай другите. Не и когато става въпрос за работата ти. Не знаеш ли какво искаш и как допускаш другите да решават вместо теб?”
„Дълго време не можех да разбера хората. Те нямат собствено аз. Живеят чрез другите. Живеят сякаш са втора ръка.
Каква е била неговата цел в живота? Величие ... в очите на другите. Слава, възхищение, завист...всичко това произлиза от другите. Други диктуват убежденията му, каквито всъщност той няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Искаше не да строи, да са му се възхищават като строител. Крадеше от други, за да впечатлява други. В това се състои истинското себеотрицание. ...Но не е ли това коренът на всяко презряно деяние? Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича самоуважение от това втора ръка. Човекът, който печели престиж чрез чуждо постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите. Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си със сравнение......”
Не сме съвсем прави
Българите, когато приписваме единствено на себе си така наречения
Балканския синдром, изразен чудесно в пролога на една песен на Слави
Трифонов:
„На брега на една балканска река се срещнали отровна змия и овчарско куче:
-Ти можеш да плуваш, помолила се змията, пренеси ме на отсрещния бряг.
-Да те пренеса, отговорило кучето, но ти си отровна змия ще ме ухапеш
-Защо да те хапя, казала змията, нали ти като потънеш и аз ще се удавя.
Размислило кучето малко, видяло му се логично, пък се съгласило. Качила се змията на гърба му и точно когато стигнали средата на реката тя го ухапала.
-Защо го направи, попитало кучето, докато потъвало в мътните буйни води.- Нали сега и ти ще се удавиш.
-Защото сме на балканите, отговорила змията.”
Това
не е само Балкански синдром, това е световен синдром на неудачниците,
на неуспелите, на хората „втора ръка”, на малодушните, на страхливите,
на мекотелите, на всички, на които не им стиска да поемат огромната
отговорност да направят нещата, които искат, излагайки лицемерни пречки,
спънки и причини за това. Защото както казва Ранд „Толкова е лесно да
тичаш при другите. Толкова е трудно да разчиташ на себе си.”
Жалко
е, че нещата не са се променили от 50-те години на миналия век. Жалко
е, че такава книга се възприема и коментира в България основно като
художествена литература. Тя наистина е написана като роман, като
невероятно увлекателен роман от 800 страници, който хем ти се иска да
изчетеш на един дъх, хем ти се иска да не свършва, защото не знаеш
какво би могъл да прочетеш след него.
Но това не е
художествена литература. Това са идеи, това са възгледи, това е начин на
мислене, това е начин на живот на истинския човек. Това е възхвала на
разума.
За мен, това е американския вариант на „Повест за истинския човек.”
Това
е книга, която ти дава сила, надежда, защото виждаш, как хора,
осъзнаващи абсурда на начина, по който живеем , хора, отвратени от
масовките, прикритото лицемерие, безсмислието на обществените порядки
все пак успяват да се запазят чисти, почтени и да съхранят себе си.
Защото в нея все пак има надежда за истинските хора – хората със свободен дух.
Жалко
е, че много малко хора ще прочетат тази книга, било от мързел (на
днешно време, все още има хора, които не са прочели 800 страници през
целия си живот), било с мотиви, че не четат художествена литература или
че не се поддават на пропаганда, или защото някой „авторитет” им е
казал, че книгата е тъпа американска боза, или защото не се интересуват
от архитектура :).
А още по-жалко е че от малкото
хора, които ще направят жертвата да отделят време и енергия да я
прочетат, единици са тези, на които изобщо ще им стане ясно за какво иде
реч...
Книгата не е за архитекта, като професия, тя е
книга за твореца, независимо от сферата, в която се изявява, за силата,
която същестува във всеки от нас. Но само, ако имаме смелостта да
стигнем до нея и да и се доверим.
